Конкурс

Конкурс за нови таланти, участници в клуба по журналистика и в електронното издание на нашия вестник http://hope54.blogspot.com/ .
Изпращайте вашите материали (есе, стихотворение, интервю, репортаж, статия, фейлетон, разказ и др.) на hope54@abv.bg или предавайте в кабинет 24 (стара сграда) на клуба по журналистика.
Творбите трябва да бъдат изпратени до 27.11.2008г.

Благодаствена реч към учителите на 54 СОУ

Скъпи учители,
Днес е особено важен ден за всички нас, защото честваме голям празник- 85-годишнината от създаването на нашето училище, на нашия общ духовен дом- 54 СОУ “Св. Иван Рилски”.
Ние, настоящите възпитаници на училището, ценим светостта на патрона. Той е памет, святост и завет за поколенията.
Но днес още по- висока ценност сте вие, скъпи учители, на които искаме да благодарим. Приемете нашата благодарност към вас, към вашата всеотдайност, безкрайно търпение и грижи за нашето духовно и нравствено израстване.
Благодарим ви за тези мигове, прекарани в усмивки, в контролни, проверки, изпитвания, класни, които за нас са истински прояви на доверие, разбиране и съпричастност. Благодарим ви за упоритостта да продължаваме напред, въпреки трудностите.
Искаме да ви пожелаем да считате този ден за ваш личен празник. Ние сме носителите на вашата мъдрост, която ще ни води през житейския ни път, и която ще предадем на тези след нас, в духа на общия ни завет, предаден от нашия патрон- Св. Иван Рилски.
Честит празник на всички!

Европейски клуб

Клубът съществува от 2004-2005 година като клуб "Обществени науки". В началото заниманията на членовете бяха ориентирани върху изучаването на различни страни на човешката психика и поведение. През 2006-2007 год. интересът бе пренасочен към изследване на проблемите на българските младежи в условията на присъединяването на България в Европейския съюз. Проучванията приключиха с провеждането на Конференция през Юни 2007 година на тема "Какво знаете за Европейския съюз?". Бяха поставени и обсъждани въпроси, свързани с информираността, квалификацията и конкурентността на ългарските младежи в границите на Европейския съюз. През 2007-2008 г. вниманието на членовете на клуба бе привлечено от широко обсъждания въпрос за проявите на насилие в училище. В проучването и на този проблем се включи целият гимназиален етап. В проведената работна среща "Не на насилието" участваха и представители на училища от район "Надежда". Клубът носи името "Европейски клуб" от учебната 2007-2008 г. и е включен в проект на фондация Пайдея. Проектът предвижда разширяване на клубната дейност, съвместни обучения и дейности на училищни клубове от шест училища в столицата. Проектът предвижда изследването на въпроси от гражданското общество.

Клуба набира хора. Ако имате желание всеки Петък от 12 и 30 до 13 и 30 в кабинет 42 - стара сграда

“По- добре е да се удавим в океан, отколкото да се удавим на сушата”
( по романа на Й. Радичков “Ноев ковчег”)




Вечност и тленност. Вода и суша. Човешко и нечовешко. Градивност и разпад. Тези антоними стоят в човешката душевност още от нейното начало, те са нашето вчера, днес и утре. Те са двуликото ни Аз. Те са непрекъсващият ни път по космическата спирала на духовното ни развитие и на човешкия ни катарзис.
Животът на всеки човек преминава под знака на вечната борба, която води със самия себе си . Духовното и нравственото му битие е един океан от сблъсъци, отстоявания, крахове и надмогвания – перипетии, които го мотивират да търси и да идентифицира себе си. Да се самоосмисля като демиург на собствената си духовна съдба. Вселенската съдба- океан.
Но какво всъщност представлява духовния океан? Жаждата за живот, стремежът за развитие и отстояването на нашите принципи и ценностната система, като цял живот за изграждаме? Не е ли това нашия Ноев ковчег, нашето човешко спасение, нашата възможност да сътворим един по- добър свят? Ще поемем ли риска да се гмурнем в необятните пространства на духовния океан, или ще останем на сушата, страхувайки се от безпределността на непознатото? Оценяваме ли кой е верният и искреният човешки избор? Разбираме ли какво е за нас Сушата?Да, Сушата! Няма Те не е до болка познатата баналност да се самоповтаряш и да се первърнеш в безчувствен и безлик удавник? Все вечни въпроси, върху които Йордан Радичков ни дава възможност да разсъждаваме и да прецизираме себе си ; които ни провокират да направим свя избор : дали да се удавим в океана, или да се превърнем в удавници на сушата.
Трудни въпроси и още по- трудни отговори, които ни отвеждат към вечноата битка в човешката душа между доброто и злото, между страха и смелостта, между доблестта да останеш себе си и подлостта да се превърнеш в мимикрия.
Сивото ежедневие поглъща човешките мечти и разрушава нашите идеали, като ни тласка към брега на лицемерието, отчаянието и погубването на собствените ни принципи. Сушата е в очакване да погълне останките от нашата доблест и искреност и да приветства самоунищожението, което сме допуснали. Тя ще ни хване в безпогрешния си капан на саморазруха, стар и двуличие и със своите коварни методи ще довърши унищожението, което ние самите сме започнали. Но дали е възможно да избягаме от нейното коварство и да се противопоставим на неземната сила, която ни тласка към собственото ни погубване? Можем. Ще плуваме. Ще се гмурнем в океана от живот и достойнство и с гордост ще отстояваме собствените си идеали и добродетели. Този океан има бурни вълни, които са маскирани под формата на сериoзни и ежедневни премреждия. Но всеки човек притежава силно оръжие срещу тях и то е вярата в доброто, неутолимата жажда за живот и живот и искреността на нашите ценности. Всеки човек е длъжен да плува в борбата за отстояване на самия себе си и да не погубва собствените си идеали и мечти. Неговата смелост и желанието за живот ще му бъдат като спасителен пояс, който ще е изграден от воля, амбиция и добронамереност. Той няма да има нужда да вижда брега на сушата, който представлява фалша и душевната разруха на неговото съществуване. Отстояването на човешките традиции и добродетели ще осигуряват смелост и воля срещу бурните удари на живота.
Осъзнаването на нашите ценности, създаването на собствени идеали и трудната борба за човешката душевност ще изградят отново Ноевия ковчег. Какво ще представлява той? Какво ще се съдържа в него? Той ще притежава съвкупността от нашите добродетели, ценностите, които изповядваме, и силната ни вяра в доброто и във всичко човешко. Той ще се съдържа надеждата за живот, щедростта ни към околните и добродетелта в човешките ценности. Ноевият ковчег ще се носи плавно над океана от вяра и надежда и ще се отдалечава от сушата, която е изградена от страх, обезличаване и самоунищожение. За да оплоди тази суша и да я превърне в място, където хората ще бъдат човеци, животът ще носи удовлетворението.
Ноевият ковчег е защита на човешкото добро и доблестта в нашите вярвания. Той съдържа осъзнатата роля на човека в съвременното развитие на живота. Ноевият ковчег съхранява в себе си човешките добродетели и насочва човека към тежката и отговорна роля на месия. Чрез хармонията между смелост, вяра и честност той защитава човешката душевност и предпазва всичко човешко от злоба и ненавист, от сушата на сетивата. Благодарение на Новея ковчег човекът преоткрива ролята си на месия и осъзнава своето място в океана на живота. Самият човек е месия и сам контролира създаването на доброто в неговата душевност. Той самият определя победителя от вечната битка на живота. Той е месията, в когото се съдържа оксиморонът между океана и сушата. Човекът съдържа в себе си и доброто, и лошото и сам създава ценностите си и избира къде иска да бъде. В дълбоките води на океана, преодолявайки житейските удари чрез своята ловкост, смелост и силния дух, който притежава. Или да стои на сушата, която е обсебена от лукавие, страх и деградация на всичко светло и човешко.
Океан и суша. Сила и слабост. Добро и зло. Това е оксиморон, който съществува във всички от нас. Ние сами предопределяме изхода на тези вечна дилема. Всеки един от нас е месия на нашето време и сам определя ценностите, които ще изповяда. Човекът е господар на сушата си и сам избира къде е по- добре да се установи- в океана или на сушата. Кое е по- добре да избере- да бъде или да не бъде? В името на Живота.


Жана Попова, ученичка в 11. клас на 54 СОУ “Св. Иван Рилски”, член на Литературния клуб “Св. Иван Рилски”

Виталността и силата на една мечта

„Слънцето едва се показваше над хоризонта.Всичко потъваше в бездната на нощта.Тишина и спокойствие царуваше над пустата и мрачна стая, в чийто ъгъл лежеше моята изтрадала и губеща надежда душа.През живота си никога не съм имал късмета да спечеля нещо,да ми е давано нещо без усилие и труд, мечтите ми бяха далеч от реалността и си останаха само там в ляво...далеч от разума.Борбеността и непреклоността,които някога ми бяха присъщи,сега бледнееха пред разочарованието,страха и безверието на онзи някогашен „лъчезарен” човек.Съзнанието ми редуваше монтаж на спомени на отминали времена,а сърцето ми все така бленуваше ли бленуваше по нещо невъзможно.Сякаш животът ми се бе превърнал в черно – бяла лента, от старите филми, която нямаше край, а аз всеки път се връщах в началото и започвах наново.Как да признаеш,че си безсилен пред съдбата и че понякога мечтите не се сбъдват...никога...че доброто и злото губят смисъла си,а слепият случей предопределя цялата същност..” Човек трябва да мечтае, да гради в съзнанието си сенки на нереалното, да развива фантазията си,да открива в себе си различното,странното , красивото.Мечтите те са плод на душата ни,рожба на душевността,без тях съществуването е немислимо,а животът се превръща в скучно пейзажно действие,така обикновенно и простоустроено,че строгия и повърхностен човек,случайно спрял се над него би поставил тежката присъда на безразличие,недовършеност и загуба на време. Щастието явно е направено, за да бъде споделяно...беше казал някой...а нима трябва да бъдеш щастлив,когато можеш само да даваш от себе си без да получиш награда,награда за вярата,награда за усилията и мъките, за борбеността и дълбоко скритата в теб надежда, че съдбата за миг ще бъде щедра и ще позволи да зърнеш за момент резултата от своя блян и усетиш силно туптящо сърце,доволно от случващото се.Понякога трябва имаме смелостта да знаем, да се борим докрай,да поддържаме в себе си пламъка на живота,да спрем времето за секунда и да покажем на света и на себе си,че е дошло време съдбата да бъде променена. Постигането на душевно равновесие и хармония зависи от нас,от нашето желание да превъзмогнем притесненията,мрачните настроения и ниското самочувствие...Вярвай в себе си...Вярвай в мечтите си... „Спри да живееш за това,което е зад ъгъла и започни да се наслаждаваш на разходката по улицата” Грант Милър

Приятелството

Всеки един от нас има нужда от някой,който да ни обича,въпреки грешките ни,някой, който да вижда в нас доброто не лошото,някой, който да прощава и да страда заедно с нас.Така е устроен човека – той се надява,страда и очаква , че там някъде в тъмнината на тунела ще намери някой,който да нарече със святото име „приятел”.
Приятелят това е онази важна част от нас,която пазим докрая.Ако останем без приятел губим частица от себе си и се връщаме в началото на нашето време...За приятелството няма време и пространство,то не се измерва с годините,а трае вечно..
„...беше страшно време..хората бягаха от насилниците си,децата плачеха,старците отдаваха последно сбогом на загиналите...Вече не различавах деня и нощта.Сякаш животът ми се беше превърнал в черно-бяла лента от старите филми,която нямаше край,а аз всеки път се връщах в началото и започвах наново..
...Единственото нещо,което ми остана бе Йоан(..Той работеше в училището,в което преподавах и до края на дните ми остана верен приятел.Спаси живота ми и никога не ме предаде.Показа ми какво означава да живееш и да се бориш за живота,даде ми ценни съвети(..”Никога не се предавай,защото този,който не се е борил докрай е духом слаб..”, ” За да придобиеш знание, всеки ден прибавяй по нещо. За да придобиеш мъдрост, всеки ден изхвърляй по нещо...”),които ми помогнаха много...подаде ми ръка,когато изгубих семейството си,прие ме в своя дом и излекува малко по малко болезнените рани.Държа се с мен повече от приятел-несъмнено брат,сподели храната и постелята си с мене.Научи ме как да оцелявам,как да приемам и преборвам слабостите си,как да прощавам и да продължавам напред...)
...Изведнъж очите ми се изпълниха със сълзи и разкриваха болката,която таях дълбоко в душата си.. Малките торбички под очите сякаш и те уморени се подаваха на възрастта и показваха болката на страдащия..А лицето ми бяло като сянка показваше белезите,които животът ми бе оставил.Ръцете ми трепереха,някак по навик,сърцето ми биеше ли биеше – може би още имаше искрица надежда в него,а сълзите падаха на земята като капки от небето като в карсива пролетна утрин...Пареща болка обзе всяка част от тялото ми...незнаех къде съм,единственото,което виждах бе един единствен прозорец,който ми показваше свободата,свободата,която вече бях изгубил.А слънцето грееше ли грееше със своята златна прелест и стопляше погубеното време.
...Дали вината,която изпитваше сърцето ми не даваше мира или образът на моя приятел ми подсказваше и напомняше за миналото,за миналото,което остави трайна следа в настоящето,което бе изпълнено с много болка,страдание и горчиви спомени…
...Един много голям силует застана пред мен и ми подаде хляб и вода... ,силует, който никога няма да забравя…
…Човек трябва да помни миналото си, за да се пребори с настоящето... ми беше казал някой... може би беше прав...Може би трябваше да си спомня миналото и да не предам моя последен и единствен Йоан,може би не трябваше да защитя себе си, а него..каква ирония само..Как се подигра с мен животът,нима Господ не чува вече молитвите ми,нима бях забравен..Нима това бе мойто наказание,наказание за предателството – всички тези мисли не ми даваха покой нощ и ден,докрая на моята зла участ,докрая на житейския ми път..Дано някога душата ми намери покой и опрощение ,дано моят приятел ми прости някога...И така моята до болка просеща милост душа потъна в бездната на онази прашна стая..”
Всяко нещо,което някой е направил и помогнал се допълва във всеки детайл нужен за довършване на пъзела на душата.Всеки спомен за някой важен на сърцето човек е история от вечната книга за приятелството.
Когато изгубим най- важното за нас,чак тогава осъзнаваме какво сме извършили..
Животът е карнавално пъстроцветие от смешни, нелепи недоразумения.. Цени приятелите си – те са най важното нещо,от което всеки един от нас се нуждае..

Душата на един извор

Слънцето с лекота се скриваше от хоризонта, небето малко по малко покриваше красотата на деня и приветставаше спокойствието и тишината, които носеше нощта.Птичките пееха,сякаш за последен път,а пороен пролетен дъжд обсипваше девствените и непокътнати поля.Природата посрещаше новото начало,превръщайки нереалното в живо.Всичко, така обикновено и просто устроено, се преобразяваше в нещо неземно,чудновато и покриваше сивото и отчуждено време.Светлите нюанси, които бяха присъщи за този период от годината,сега придобиваха пълна завършеност.Промяната се усещаше във въздуха,в миниатюрата на разцъфналата природа,хармония царуваше над пустата равнина.Цветовете безгрижно се разстилаха по платното на живота.
Дали промяната, която така бе обтегнала сивотата на ежедневието, или мисълта за онова време така ясно очертаваше спомена за миналото,което душата ми се мъчеше да погуби в забрава.А някога младата ми и невинна същност се радваше на всеки един момент от житейския си път,редуваше въпроси и търсеше отговори,дълбоко обнадеждена в себе си,отдадена изцяло на творческо развитие и изкуство.Някога всичко бе различно,някога имах него...моят извор на надежда.
Изведнъж подпухналите и погубени от времето очи съзряха нещо красиво и същевременно така невинно.Сякаш очите ми сами се поддаваха на очарованието на момента,леейки сълзи от щастие и същевременно от мъка от това,че не биха могли да го съзерцават дълго.А усмивката,която от години не бе съпътствала изнемощялото ми лице, сега не спираше да грее,сякаш всичко,от което се нуждаеше, вече бе реалност.
Там бе тя-бялата лястовица,символът на свободата,която грешното ми съзнание търсеше отчайващо дълго време.Старите хора казваха,че истински късметлия е този,който зърне поне за миг бяла лястовица,него Бог го благославя.А нима Бог благославя грешниците или това е знак,че всичко е предопределено?За момент пейзажът потъна в дълбините на душата ми,а бялата лястовица превзе онази част от мен,която остана там вляво.
Старите ми ръце,сякаш се прераждаха за последен път,държейки здраво четка и бои,движейки се плавно по пожълтялото от времето платно.Едва запазвайки самообладание ,Аз, творецът се отдавах изцяло на музата си и безпогрешно завършвах щрихите на последната си творба, най-ясно разкриваща волната ми душа, която нарекох ”Душата на един извор”.
Съзнанието е нещо така необятно,чудновато и тайнствено,криещо в себе си илюзии,пейзажи,сенки на нереалното,развиващо в себе си различното,странното,красивото.Фиността и загадъчността на творенията му го издигат високо и все по-високо към неподправеното изящество на блясъка на красивия ум.

„Голямото изкуство не само изобразява живота, а участвайки в живота го променя.“
Иля Еренбург

"Пого в трамвая?!"

В днешно време ученик да не си. Толкова проблеми и ядове, но това е трудният път на живота. Един от проблемите на младежите е градският транспорт.

Автобуси със специфични миризми и трамваи, пълни с мазни хора. Нека нашият герой се казва Гастон. Този младеж свършва училище, уморен и заспиващ, той отива на спирката, където заедно с още десетина съучилищници се бутат в тъпканицата на двайсетина други баби и дядовци, тръгнали на поход с празни бокали към извора на вечния живот - Горна Баня.

Но нека се върнем на нашия герой. Тълпата го завлича в трамвая, където всички са натъпкани като сардини. Но Гастон успява да седне! Като изключим специфичните аромати, напомнящи различни видове манджи, мръсотия, старост и отходен канал, нашият смел герой трябва да се пребори и със стариците, завиращи телеса и гръд в лицето му, по простата причина, че искат да му отнемат мястото. В знак на добра воля, или понеже вкусът на бабата му е дошъл в повече, той освобождава седалката. И тогава настъпва епичната битка между бастуна и патерицата, подобна на тази между Ахил и Хектор, където победителят е само един или в нашият случай човека с по-ниска степен инвалидност. Гастон гледа с неразбиращо учудване и се запитва накъде отива старото поколение. В следващият момент вратите се отварят, това е Женският пазар ( възможностите са също: Централна Гара, Централни Хали, Центъра или въобще всичко централно ). Слизането на пасажерите много наподобява на бясно пого по време на концерт на KOЯN. Гастон се успокоява, че това не е спирката му и изпада в тих ужас, какво ще е на неговата, която наближава. Рязкото спиране и тръгване, клатушкането и Великото задръстване превръщат минутите в часове. И ето идва заветната спирка на нашия герой, който вече се двоуми дали да не остане докато трамвая влезе в депо. Но потока от бели коси го отнася извън превозното средство. Вече навън, поемайки дълбоко въздух, той забелязва една прелитаща контрольорка, следвана от нейн колега - бивш култорист с тясна унифрма и кърваво око. Кимайки от възмущение Гастон поглежда в другата посока и вижда летяща със 200 км/ч в насрещното платно, маршрутка, със залепени задни части на предното стъкло.

Така че, драги ни читатели, ходете пеша, хем е тонизиращо, хем си спестявате приключението.

P.S: Ние като автори на статиите в този вестник, като редактори и представители на тийнеджърското общество в България , искаме да изкажем мнението си и за цената на билетите. Ние сме абсолютно НЕсъгласни с нея! Този ****д***********в***** ................ който го е предложил и тези (звездичките и точките важат и тук), които са приели предложението - цената на билетчето да "скочи" на 1 ЛЕВ... нищо не знаят.

НИЕ питаме : Кое по-точно заслужава да запълни цената от 1 лев?!?! Хмммм нека видим

Високото ниво на превозните средства??? Май не е това...

Милото държане на проверяващите лица за нашето легално пътуване (демек контрольорите)??!?! Очевидно пак не познахме!

Приятното, скопойното и неизнервящо пътуване?!?! Ох не ни бива в тази игра!

ПОМОГНЕТЕ ни да отгатнем, кое аджеба, си струва в "Градски трамспорт" парите, които ще дадем, за да можем да си вдигнем кръвното, да си развалим настроението за цял ден, не само на нас де, а и на околните, да преживеем горноописаното изживяване, да получим травматичен стрест от видяното и чутото в трамвайте и автобусите? Тук въпросът е: "Да бъдеш, или да не бъдеш" над цените на билетите. За това ви призиваваме: Ходете пеша, нека съботираме системата!!!

54 Hope

Е драги читатели с този пост официялно поставяме началото на вестника. Вестник в който всичко е позволено ... е добре де - почти всичко, все пак и ние си имаме задръжки.
Както знаете да подържаш вестник не е никак лесна работа, но все пак ние се заехме със тази трудна задача. Добре де не чак толкова, но все пак си има своите отговорности. Та мисълта ми е, че ако има желаещи от вас, които желаят да бъдат "журналистите" на вестника нека се свържат с 11В или с г-жа Б. Милушева.
Също така се надяваме докато четете нашите статии да се забавлявате и да оцените труда ни, все пак се стараем всичко да се хареса на вас. =)
Добре това беше от мен, наслаждавайте се докато четете. =)