Всеки един от нас има нужда от някой,който да ни обича,въпреки грешките ни,някой, който да вижда в нас доброто не лошото,някой, който да прощава и да страда заедно с нас.Така е устроен човека – той се надява,страда и очаква , че там някъде в тъмнината на тунела ще намери някой,който да нарече със святото име „приятел”.
Приятелят това е онази важна част от нас,която пазим докрая.Ако останем без приятел губим частица от себе си и се връщаме в началото на нашето време...За приятелството няма време и пространство,то не се измерва с годините,а трае вечно..
„...беше страшно време..хората бягаха от насилниците си,децата плачеха,старците отдаваха последно сбогом на загиналите...Вече не различавах деня и нощта.Сякаш животът ми се беше превърнал в черно-бяла лента от старите филми,която нямаше край,а аз всеки път се връщах в началото и започвах наново..
...Единственото нещо,което ми остана бе Йоан(..Той работеше в училището,в което преподавах и до края на дните ми остана верен приятел.Спаси живота ми и никога не ме предаде.Показа ми какво означава да живееш и да се бориш за живота,даде ми ценни съвети(..”Никога не се предавай,защото този,който не се е борил докрай е духом слаб..”, ” За да придобиеш знание, всеки ден прибавяй по нещо. За да придобиеш мъдрост, всеки ден изхвърляй по нещо...”),които ми помогнаха много...подаде ми ръка,когато изгубих семейството си,прие ме в своя дом и излекува малко по малко болезнените рани.Държа се с мен повече от приятел-несъмнено брат,сподели храната и постелята си с мене.Научи ме как да оцелявам,как да приемам и преборвам слабостите си,как да прощавам и да продължавам напред...)
...Изведнъж очите ми се изпълниха със сълзи и разкриваха болката,която таях дълбоко в душата си.. Малките торбички под очите сякаш и те уморени се подаваха на възрастта и показваха болката на страдащия..А лицето ми бяло като сянка показваше белезите,които животът ми бе оставил.Ръцете ми трепереха,някак по навик,сърцето ми биеше ли биеше – може би още имаше искрица надежда в него,а сълзите падаха на земята като капки от небето като в карсива пролетна утрин...Пареща болка обзе всяка част от тялото ми...незнаех къде съм,единственото,което виждах бе един единствен прозорец,който ми показваше свободата,свободата,която вече бях изгубил.А слънцето грееше ли грееше със своята златна прелест и стопляше погубеното време.
...Дали вината,която изпитваше сърцето ми не даваше мира или образът на моя приятел ми подсказваше и напомняше за миналото,за миналото,което остави трайна следа в настоящето,което бе изпълнено с много болка,страдание и горчиви спомени…
...Един много голям силует застана пред мен и ми подаде хляб и вода... ,силует, който никога няма да забравя…
…Човек трябва да помни миналото си, за да се пребори с настоящето... ми беше казал някой... може би беше прав...Може би трябваше да си спомня миналото и да не предам моя последен и единствен Йоан,може би не трябваше да защитя себе си, а него..каква ирония само..Как се подигра с мен животът,нима Господ не чува вече молитвите ми,нима бях забравен..Нима това бе мойто наказание,наказание за предателството – всички тези мисли не ми даваха покой нощ и ден,докрая на моята зла участ,докрая на житейския ми път..Дано някога душата ми намери покой и опрощение ,дано моят приятел ми прости някога...И така моята до болка просеща милост душа потъна в бездната на онази прашна стая..”
Всяко нещо,което някой е направил и помогнал се допълва във всеки детайл нужен за довършване на пъзела на душата.Всеки спомен за някой важен на сърцето човек е история от вечната книга за приятелството.
Когато изгубим най- важното за нас,чак тогава осъзнаваме какво сме извършили..
Животът е карнавално пъстроцветие от смешни, нелепи недоразумения.. Цени приятелите си – те са най важното нещо,от което всеки един от нас се нуждае..
Приятелят това е онази важна част от нас,която пазим докрая.Ако останем без приятел губим частица от себе си и се връщаме в началото на нашето време...За приятелството няма време и пространство,то не се измерва с годините,а трае вечно..
„...беше страшно време..хората бягаха от насилниците си,децата плачеха,старците отдаваха последно сбогом на загиналите...Вече не различавах деня и нощта.Сякаш животът ми се беше превърнал в черно-бяла лента от старите филми,която нямаше край,а аз всеки път се връщах в началото и започвах наново..
...Единственото нещо,което ми остана бе Йоан(..Той работеше в училището,в което преподавах и до края на дните ми остана верен приятел.Спаси живота ми и никога не ме предаде.Показа ми какво означава да живееш и да се бориш за живота,даде ми ценни съвети(..”Никога не се предавай,защото този,който не се е борил докрай е духом слаб..”, ” За да придобиеш знание, всеки ден прибавяй по нещо. За да придобиеш мъдрост, всеки ден изхвърляй по нещо...”),които ми помогнаха много...подаде ми ръка,когато изгубих семейството си,прие ме в своя дом и излекува малко по малко болезнените рани.Държа се с мен повече от приятел-несъмнено брат,сподели храната и постелята си с мене.Научи ме как да оцелявам,как да приемам и преборвам слабостите си,как да прощавам и да продължавам напред...)
...Изведнъж очите ми се изпълниха със сълзи и разкриваха болката,която таях дълбоко в душата си.. Малките торбички под очите сякаш и те уморени се подаваха на възрастта и показваха болката на страдащия..А лицето ми бяло като сянка показваше белезите,които животът ми бе оставил.Ръцете ми трепереха,някак по навик,сърцето ми биеше ли биеше – може би още имаше искрица надежда в него,а сълзите падаха на земята като капки от небето като в карсива пролетна утрин...Пареща болка обзе всяка част от тялото ми...незнаех къде съм,единственото,което виждах бе един единствен прозорец,който ми показваше свободата,свободата,която вече бях изгубил.А слънцето грееше ли грееше със своята златна прелест и стопляше погубеното време.
...Дали вината,която изпитваше сърцето ми не даваше мира или образът на моя приятел ми подсказваше и напомняше за миналото,за миналото,което остави трайна следа в настоящето,което бе изпълнено с много болка,страдание и горчиви спомени…
...Един много голям силует застана пред мен и ми подаде хляб и вода... ,силует, който никога няма да забравя…
…Човек трябва да помни миналото си, за да се пребори с настоящето... ми беше казал някой... може би беше прав...Може би трябваше да си спомня миналото и да не предам моя последен и единствен Йоан,може би не трябваше да защитя себе си, а него..каква ирония само..Как се подигра с мен животът,нима Господ не чува вече молитвите ми,нима бях забравен..Нима това бе мойто наказание,наказание за предателството – всички тези мисли не ми даваха покой нощ и ден,докрая на моята зла участ,докрая на житейския ми път..Дано някога душата ми намери покой и опрощение ,дано моят приятел ми прости някога...И така моята до болка просеща милост душа потъна в бездната на онази прашна стая..”
Всяко нещо,което някой е направил и помогнал се допълва във всеки детайл нужен за довършване на пъзела на душата.Всеки спомен за някой важен на сърцето човек е история от вечната книга за приятелството.
Когато изгубим най- важното за нас,чак тогава осъзнаваме какво сме извършили..
Животът е карнавално пъстроцветие от смешни, нелепи недоразумения.. Цени приятелите си – те са най важното нещо,от което всеки един от нас се нуждае..
Няма коментари:
Публикуване на коментар